Представете си следната ситуация. Ходите на работа. Всеки ден. По график. Изпълнявате задълженията. Покривате изискванията. Слушате шефовете. Посветили сте се в името на общото благо.
Идва деня за заплати. Пари няма. Месец. Два. Три. Четири…
В даден момент парите идват накуп. Но може и да не дойдат.
Тази игра продължава няколко години. С коравите момчета от националния отбор по вдигане на тежести. Същите здравеняци, които всеки ден се трошат под тонове щанги. Същите, които миналата година станаха #1 в Европа. Двайсет и няколко годишни момчета. Наивни. Доверчиви. Лоялни.
Всички шефове си приличат. Отиват с костюмите на големите първенства. Разхождат се с усмивка. Снимат се с техни колеги. А след успехите и с щастливите щангисти. Прекрасна картинка. Но доста заблуждаваща.
Шефове, засрамете се. Вече трета година бавно убивате българските щанги. С личностни конфликти, взаимни обвинения и бездействие. Погледнете момчетата в очите. Където пламъкът на надеждата бавно гасне.
Задръжте поглед върху контузените ръце, крака, кръстове, рамена, колене, китки…И се поставете поне за секунда на тяхно място!
Преди броени дни отново се върнаха от голямо първенство. С две титли. С два световни рекорда. С куп медали и престижни класирания. Без да са вземали заплати от декември.
Фарсът се повтаря вече трета година. Някои от момчетата се демотивираха. Не им се влиза в залата. Те не са глупави. Могат да изкарат два-три пъти повече пари като охрана. В техния град. До семейството. Без да изпитват ежедневна болка. И да се чудят дали изобщо ще заминат за състезанието, което са чакали цяла година.
Тези момчета заслужават Отличен (6). Без значение дали са спечелили медали или не. Защото не спират да мечтаят. И да блъскат за мечтите си.
Защо няма заплати? Никой не иска да отговори точно на този въпрос. Всеки се оправдава. Прехвърля вината на своя враг.
Единият не дал отчет. Другият похарчил пари, но не взел фактури. Третият пристига с големите амбиции и реноме на успешен бизнесмен. За разлика от останалите, дори се бръкна в собствения джоб, за да чисти дългове. Вече месец официално е президент, но също като предишните мълчи.
Не казва защо няма пари. Няма желание и да отговаря. Въпреки многобройните покани за интервюта и зададени въпроси.
За сметка на това изпрати честитката до медиите. За титлата и световните рекорди на Карлос Насар.Честитката започна с … поздрав за всички мюсюлмани по случай Рамазан Байрам…
Всички шефове си приличат. Отиват с костюмите на големите първенства. Разхождат се с усмивка. Снимат се с техни колеги. А след успехите и с щастливите щангисти. Прекрасна картинка. Но доста заблуждаваща.
Шефове, засрамете се. Вече трета година бавно убивате българските щанги. С личностни конфликти, взаимни обвинения и бездействие. Погледнете момчетата в очите. Където пламъкът на надеждата бавно гасне.
Задръжте поглед върху контузените ръце, крака, кръстове, рамена, колене, китки…И се поставете поне за секунда на тяхно място!
