Темата „Спортист на годината“ подпали социалните мрежи. При това не за пръв път. Традиционно няколко шампиони се разсърдиха, защото са по-назад в класацията. Техните поддръжници наляха масло в огъня. Накрая имаше повече сърдити, отколкото доволни хора. Вместо да бъде обратното.
Лично аз не гласувах. Рядко го правя през последните години. Основната причина е точно тези скандали. Както и трудното решение да сложиш на кантар няколко субективни фактора и да прецениш кой заслужава и кой не да е в Топ 3.
Лобито
Истината е, че всеки спорт има лоби в журналистическата гилдия. Няма да забравя най-колоритната история през годините за Спортист на годината. През 1993-а Серафим Тодоров прави дубъл. Световна и европейска титла в бокса. Емил Костадинов класира България на Мондиала в САЩ след двата гола срещу Франция на „Парк де Пренс“ в онзи паметен обрат на 17 ноември. Футболистът е на върха в своята кариера. Няколко поредни години е шампион и голмайстор на „Порто“ в португалското първенство.
Но треньорът на Сарафа – старата лисица Георги Стоименов, е наясно кой решава победата в класацията Спортист на годината. Свиква пресконференция и със сладки думи разказва колко голямо постижение е направил Сарафа. Обикаля из спортните редакции и лично увещава репортерите за когото да гласуват.
Битката
Битката за първото място е много люта. За пръв път организаторите дават лек автомобил за победителя. Сарафа печели с много малко. Костадинов остава втори и е много сърдит на медиите. А какво да кажем за третата в класацията – гимнастичката Мария Петрова. Същата година тя е абсолютна световна шампионка в многобоя, печели още една световна титла в отборното класиране и три златни медала на отделните уреди…
През годините е имало още много подобни оспорвани сблъсъци. Бойкоти на спортисти, които предварително са знаели, че не са първи, а са смятали, че заслужават победата.
В случая с Карлос Насар и Александър Везенков големият проблем е липсата на директна съпоставка между постиженията в индивидуалния и отборния спорт. В щангите има световни рекорди, докато в баскетбола има само най-различни индивидуални постижения за най-много точки или борби в мач. Единият спорт е с отлично развита надпревара на клубно ниво. За баскетбол са необходими 12 играчи и петима титуляри, които да са на ниво, за да има успех националният отбор. В щангите и сам войнът е войн.
Субективизъм
Всичко това отваря субективния избор. Кой журналист следи повече даден спорт? Доколко е запознат с факта, че Карлос Насар вдига десетки тонове всеки ден, а неговите изключителни постижения излизат много извън утвърдените рамки? Или как Александър Везенков играеше през три дни срещу най-добрите баскетболисти и клубове в Европа. А в тази конкуренция беше избран за №1 в Евролигата.
Теглейки чертата е ясно, че няма как всички да са щастливи. По-обидното е как на една друга церемония – Икар за спортни постижения през годината, в която награди получават много повече спортисти, Карлос Насар изобщо не фигурираше. Бяха го забравили.
Както беше позабравен, докато лекуваше много тежка контузия през миналата година. Позабравен не само от журналисти и фенове на щангите, но дори и от своите хора във федерацията. Тогава не получи необходимата финансова помощ за рехабилитация на травма, която реално можеше да сложи край на толкова обещаваща кариера.
Карлос не се отказа след поредния тежък удар. Демонстрира своя характер, който е в основната на неговите успехи. Започна от нулата. Дори и под нея. С месец на легло, а после се учеше да ходи. За да се завърне отново на подиума. Крачка след крачка, тласкане след тласкане. До световния рекорд, който направи в края на 2023-а.
Това пето място в класацията Спортист на годината може да се окаже плюс за Карлос. Защото ще го мотивира още повече да се докаже. За най-важното състезание – олимпийските игри в Париж.
